root

Жаклин Андонова ми зададе следните въпроси, във връка с извънредното положение. (Линк)

Как преживяваш създалата се ситуация свързана с извънредното положение?

За мен извънредното положение е „извънредно” в буквален смисъл –никога в съзнателния ми живот, нито в този на близките ми не се е налагало по такъв драстичен начин да преосмисля поведението си и да променя ежедневието. Имах преживяването на нахлуване, контрол над личния ми и професионален живот, тревога свързана с неизвестността и непрекъснатото „бонбардиране” с апокалиптични новини и прогнози. Постепенно започнах да виждам в таи ситуация и множество възможности за себеизследване, научих много за заобикалящите ме хора, за етапите, през които преминаваме по време на криза, също така и откровено се наслаждавам на повечето свободно време.

Какво мислиш за важно в момента?

Изолацията и несигурността, в която сме поставени ни прави все по-тревожни и объркани. Мисля, че е критично важно да се погрижим за себе си и за важните за нас хора. Под „грижа за себе си” разбирам дейности, които да облекчат стреса и напрежението – любими дейности (например четене на книги, готвене, градинарство), здравословно хранене, пълноценен сън, поддържане на физическата активност, поддържане на социални контакти чрез различните платформи, които онлайн-общуването предлага. Изолацията се отразява не само на емоционалното ни състояние, но и на качеството на съня, имунната система, концентрацията и работоспособността. Важно е да бъдем състрадателни към себе си и околните, както и да бъдем критични към постъпващата информация и да не губим здравия си разум.

Към какво е насочено професионалното ти внимание?

Напоследък много си мисля за траура, който преживяваме – всичко се промени много и то напълно неочаквано, илюзията за това, че контролираме живота ни беше отнета. Страдаме за ограничената си свобода, любимите си дейности, приятелите и колегите, с които не можем да общуваме пълноценно. Неща, които считахме за банални, като например да се разходим в парка, да отидем до фитнес залата или да планираме пътуване в почивните си дни, предизвикват такъв копнеж в момента. Много хора изгубиха работата си, или поне част от дохода си, планове се отменят или отлагат за неопределеното бъдеще. Всичко това предизвиква реакция на траур относно, загубите, които претърпяваме във всичките им измерения. Също така това е и въможност да се огледаме и да видим много по-ясно, без толкова възможности за разсейване с други дейности, това, в което се е превърнал живота ни – как изглежда мястото, където живеем, какви са взаимоотношенията ни с хората, с които живеем, а ако сме сами – как намираме собсвената си компания? Много хора споделят за преосмисляне на приоритети, взимане на важни решения, духовно „пробуждане”, както, разбира се и за по-банални, но също толкова важни неща като повече време за сън и почивка, което живеенето на „по-бавни” обороти предлага.

Какви са важните теми във връзка с психологичното състояние и живота на хората сега и в блико бъдеще?

Животът ни се промени, не знам до колко ще е временно. Може би хората ще започнат да мислят повече относно приоритетите си в живота, надявам се да се научим да ценим повече „малките неща”, да не сме толкова консуматорски настроени, да си оставяме пространство да се вглеждаме в себе си и преживяванията си. Дали „задъханото” ни ежедневие е единствената възможна версия на съвременния живот? С какво можем и без какво – не? Тази криза постави според мен постави и един друг важен аспект – взаимоотношенията ни като общност, нуждата да бъдем по-сплотени, емпатични и подкрепящи. По какъв начин всички тези процеси ще продължат да се развиват е изключително интересено за наблюдение. Живеем във вълнуващи времена.

Напротив, това е сигурен признак, че се стараете да полагате грижи за себе си и за Вас е важно да живеете пълноценно. По същия начин човек не спортува само, за да изглежда добре, но и защото мисли за здравето си, чувства се по-добре, развива качества и т.н. Грешката, която много хора допускат е да чакат, докато психичната болка стане непоносима и тогава се решаватда предприемат стъпки към промяна. СЗО дава следната дефиниция за здраве: „състояние на пълно физическо, умствено и социално благоденствие, а не непременно отсъствие на заболяване или слабост”, т.е. ако не се чувстваме добре психически, няма как да сме здрави в пълния смисъл на понятието „здраве”. Когато човек има някакъв психичен конфликт, болка, тревожност или неудовлетвореност, голяма част от психичната ни енергия оттича в опити да се справим с това или поне да държим ситуацията под контрол, за да нямаме чувството, че ще се разпаднем. Един негативен резултат от тази битка (за който много малко хора си дават сметка) е, че енергия, която бихме употребили, за да сме по-работоспособни, да се развиваме и да си доставяме удоволсвтие, всъщност се губи в неравната битка с психичното страдание. Чувстваме се изтощени, не можем да релаксираме, непрекъснато се борим с тревогата, ядем повече, спим по-малко, злоупотребяваме с алкохол, ходим на „шопинг-терапия”, разболяваме се по-често. Всички ние имаме лична история, която ни е формирала, случили са ни се повече или по-малко травматични събития, преживели сме разочарования, изпитваме страхове. Вярвам, че въпреки, че никой от нас не е виновен за историята си, единствения начин да я пренапишем и да градим живота, който желаем, е да поемем отговорност. За мен терапията е точно това – да поемем отговорност над мислите и постъпките си като се опитаме да разберем какви несъзнавани чувства и желания стоят зад тях.

Как споделянето за болезнени спомени може да ми е от полза?

Макар да звучи конраинтутивно, споделянето може да донесе облекчение, човек да се чувства приет и разбран. Хората сме социални същества и можем да осмислим опита си само през споделянето му с някой друг. Целта на споделянето в терапевтичен контекст (освен изброените по-горе ползи, които всъщност може да се случат и в друг контекст – когато споделяме с приятел например) е да се преработи дадено травматично събитие. Под „преработка” се има в предвид преживяването отново, но този път в защитена среда на несъзнавани чувства, свързани със спомена, което позволява безопасното им изследване и търсене на техния произход, чрез партнирането на терапевта. Частта от личността ни, разрушена или недоразвита от травматичното събите, постепенно започва да се възстановява. Крайният резултат от този процес е усещането, че травматичният спомен не е кръпка или някакво изолирано събитие в цялостната ни житейска история, а е вплетено в нея, по начин, който ни позволява да мислим за себе си като цялостна и пълноценна личност, креативно създаваща живота си.

Колко често мислиш/говориш за своите клиенти?

Често се случва да си припомня част от сесия или конкретна случка с някой клиент, когато чета научен текст или слушам семинар, засягащ подобна тема или проблем, разбира се случвало ми се е да си спомня за някой клиент във връзка с дадено събитие (напр. да се сетя, че днес има имен ден или че му предстои важен изпит). „Нося” клиентите си в ума си и без съзнателно да мисля за тях. Не говоря за тях, освен когато работя със супервизор (по-опитен колега, с който консултирам въпроси, свързани с работата си), но тогава задължително спазвам конфиденциалността им като не разкривам лична информация, която би ги направила разпознаваеми (напр. имена, месторабота и т.н.).

Ходиш ли на терапия, след като си терапевт?

Да, въпреки че може да прозвучи странно за много хора, продължителната лична терапия е необходимо условие в обученията по психотерапия, независимо от тяхната модалност. Вярвам, че можем да разберем друго човешко същество в степента, в която сме опознали себе си. Човек може да опознае несъзнаваното си само в присътвието и взаимодействието си друг. Ако добър психотерапевт се ставаше само с четене на книги, то всъщност никой нямаше да има нужда от терапия, а от голяма библиотека! Разбира се, личната ми терапия е свързана не само с професионалното ми развитие, а и с въпроси, свързани с личната ми история и начина, по който преживявам определени събития. Също така, с това не искам да кажа, че себеопознаването и себеразвитието се изчерпват с ходенето на терапия, напротив.

Как професията ти се отразява на личния ти живот?

Опитвам се максимално да не смесвам личния си и професионален живот. Не „анализирам” приятелите си, да, професията ни прави по-чувствителни към нюансите на човешкото поведение, но също така освен професионалната, имаме и други роли. Понякога интензивните обучения запълват голяма част от свободното време и в този смисъл мисля, че от една страна пречат на личния ми живот, но от друга го обогатяват с нови срещи, смислени разговори, споделяне на опит и преживявания.